Разказ за тримата смеещи се монаси
В дълбините на древен Китай, в едно отдалечено село, живеели трима необикновени монаси. Те били известни навсякъде като Тримата смеещи се монаси. Нямали други имена, понеже никой не ги знаел с друго освен със смеха им, който разтърсвал дори най-суровите души и най-забравените ъгли на страната.
Монасите били необичайни, защото не преподавали, не четели лекции и не рецитирали свещени текстове. Те само се смеели. Влизали в селата, спирали на площада и започвали да се смеят. В началото хората ги гледали с подозрение или дори с пренебрежение. Но не след дълго, заразени от техния искрен и неподправен смях, се присъединявали към тях. Смеели се заедно – богати и бедни, млади и стари.
Селата, които посещавали, винаги били озарени от радостта им. Хората започвали да разбират, че животът не е само трудности и болка, а също така е изпълнен с моменти на щастие, които често пропускаме. Тримата монаси не говорели за това, а просто го показвали със смеха си.
- Един ден обаче, монасите стигнали до малко планинско село, което било обгърнато в траур. Един от старейшините бил починал, и цялото село било потънало в скръб. Тримата монаси, както обикновено, се настанили на площада и започнали да се смеят. Но никой не им обърнал внимание. Хората били твърде заети с тъгата си.
- Тримата монаси не спрели. Те се смеели още по-силно и по-искрено. Накрая, някои от селяните, изтощени от тъгата си, се приближили и се заслушали. Случило се нещо удивително – една по една, усмивките започнали да се появяват на лицата на хората. Смехът на монасите пробудил забравената радост в сърцата им, и те започнали да се смеят заедно.
- След няколко дни един от монасите починал. Селяните били изумени – за първи път някой от тях трябвало да се справи със загубата на свой другар. Очаквали другите двама монаси да спрат да се смеят и да потънат в траур. Но те продължили да се смеят, дори и над тялото на своя приятел.
Селяните били объркани и попитали: „Как можете да се смеете, когато вашият приятел е мъртъв?“. Останалите двама монаси отговорили: „Той бе първият, който разбра, че животът е една голяма шега. Сега се смее заедно с нас дори и от другата страна.“
Смехът на монасите бил тяхната последна мъдрост, а тяхната философия останала жива дълго след смъртта им. Хората разбрали, че животът е преходен, но смехът и радостта могат да бъдат вечни.
Така легендата за тримата смеещи се монаси се разпространила из цял Китай, напомняйки на всички, че дори в най-трудните моменти, един искрен смях може да върне светлината в сърцата.